Краят на лятото на 1988 беше прекрасен и безгрижен. Чудесното време продължаваше и всички ние бяхме изпълнени с желание все така да не правим нищо смислено. Този предиобед ни завари в апартамента на Оги, където вече втори ден течеше купона. Всъщност, сега си ближехме раните от предната вечер и закусвахме с бира. Много бира. По едно време Митко взе нещо да философства за нещата от живота и се сетихме за Иван.
- Къде изчезна тоя човек, бе? – попита някой.
- Влезе в казармата – отвърна Оги. Оги беше най-близък с Иван, бяха израстнали заедно. Тази новина ни изненада.
- Каква казарма, бе? Нали учеше в Икономическия?
- Учеше, ама прекъсна и го взеха в казармата.
- Той не беше ли служил? – попита Гого.
- Не, затова сега е там. На турската граница – каза Оги.
- А стига, бе – възкликна Митко. Откога?
- Миналата седмица го прибраха. Вчера майка му ми донесе едно писмо от него. Пичът яко се е сдухал, направо му се плаче.
Всички млъкнахме. Оги, Гого и аз бяхме изкарали по 2 години в родната казарма и сега започвахме втората година в Медицинска Академия. Само Митко не беше служил. Баща му беше доста високопоставен партиен и държавен деятел и той не беше видял особени затруднения в живота си до сега. Удобно беше пропуснал казармата, учеше право и се готвеше за блестяща кариера в ръководното дело. Той беше и главния спонсор на нашите събирания. С едно обаждане ни караха каси водка по среднощ, както и стекове хубави цигари. Девойките идваха сами, привлечени от това необичайно изобилие. Особено провинциалистките, дошли да учат в София. За тях това беше нещо като сбъднат телевизионен сериал, изпълнен с вълнуващо очарование. А ние се възползвахме от всичко това, наслаждавахме се на хубавото пиене, момичета и купона, защото споменът от казармата ни беше още много пресен.
Иван беше отраснал без баща, майка му беше една отрудена женица и той не бе видял особено добри неща от живота. Беше идеалния човек за прибиране в казармата и изпращане на турската граница. По това време там си беше доста напечено. А само до преди няколко дни купонясвахме заедно.
Митко наруши неловкото мълчание :
- Що не идем да го видим, да му занесеме малко пиене, цигари?
Изненадахме се. Идеята обаче беше направо супер. Приятел в нужда се познава, нали. А и нямахме особено важна работа в София, още нямаше лекции, беше взело да ни писва от тея безспирни запои и това наистина беше чудесна идея. Тоя Митко!
След час бяхме на Централна гара с един сак, пълен с пиене и цигари от Кореком и чакахме влака за Пловдив. Няколко часа по-късно пиехме бира на автогарата в Пловдив, седнали на една пейка в този прекрасен есенен ден. Митко пак нещо разправяше. Този човек не обичаше да мълчи и да е тъжен. Аз никога не го бях виждал тъжен. Повечето от нас на тази възраст са получили по някой и друг шамар от живота и са се научили да са по-предпазливи. Не и Митко. Баща му все го измъкваше от ситуациите, в които попадаше и той не беше особено критичен към заобикалящия го свят. Освен това, гледаше на живота по наивно – детски и беше искренно убеден, че нищо лошо не може да му се случи. Една вечер към края на един купон стана въпрос за Смъртта – един ден застига всички и не можеш да се спасиш. Митко един час обяснява, че той никога няма да умре и искренно вярваше в това! Никой от нас не се опита да го разубеди.
Взехме един автобус за Кърджали и привечер бяхме на тамошната автогара, от където трябваше да отидем до Джебел. На Митко обаче му писна да чакаме „тъпите рейсове” и спазари едно такси да ни закара. Натъпкахме се в една „Волга” и тръгнахме. По едно време таратайката нещо се скапа и висяхме почти час, докато шофьора се опитва да я поправи. Взе да се смрачава, а ние сме на един загубен път на края на света. Стана ясно, че няма изгледи колата да бъде поправена скоро и Оги предложи да продължиме пеша. Шофьорът на таксито се опита да ни разубеди – наоколо няма населени места, но затова пък има диви животни и изобщо се е доста диво. Това и ние го виждахме, но ни писна да стоиме там, затова Митко му остави някой лев и продължихме по пътя пеша. Като че бяхме попаднали в някакъв странен филм. Такъв пуст път не бях виждал – за тези един – два часа не мина нито една кола в която и да е посока, не видяхме табела за населено място или дори пътен знак, не срещнахме никой по пътя. Настъпи нощ и видяхме безкрайно много звезди, чак да се учудиш че има толкова много. Вървиме четиримата по пустото шосе и даже Митко мълчи.
По едно време, в далечината се появи мъждукаща светлина.
- Най-после идва една кола – каза Гого.
Светлината обаче, си стоеше все там. Повървяхме още малко и стана ясно, че това е къща. Къща до пътя.
- Кой идиот живее тука – обади се Митко. И представяш ли си, какъв живот живее по средата на нищото, а?
Никой не отговори, но въпреки това Митко продължи да разсъждава на глас за стандарта на живот на тези хора, как могат да живеят без телевизия, хеви метъл и корекомски цигари. Приближихме се достатъчно и видяхме двуетажна каменна къща с двор, ограден от плет с тръни, някаква стопанска постройка близо до къщата и лампа над входната врата. Тогава забелязахме, че пред къщата има електрически стълб, което доста ни изненада – изобщо че имат електричество! Наистина, наоколо нямаше други къщи, само тази като някаква каменна крепост стоеше.
- Какво ще правим? – попитах леко зачуден.
- Как какво? – учуди се Митко. Тук ще е купонът тази вечер.
- А ако не ни приемат? – обади се Оги. На него идеята за това пътуване вече не му се виждаше много блестяща, макар че той беше най-близък с Иван и би трябвало да е най-ентусиазиран.
- Няма начин да не ни приемат, ние ще им светнем лампите на тея селяндури, кога им се е случвало чак от София да им дойдат гости! – възмути се Митко и продължи да обяснява колко ще са на далавера ако останем при тях.
- Поне можем да пробваме – каза Гого.
Почукахме на вратата и не след дълго се показа един човек на около 55 години, с прошарена коса и сериозно лице, гладко избръснат и без капка изненада в погледа.
- Закъсахме с едно такси на този път, вървяхме доста пеш и видяхме Вашата къща. Ако може да ни приютите за през нощта... – обърнах се аз към човека.
- Няма да Ви пречиме и да вдигаме шум. Ако можете да ни дадете една стая за през нощта, ще Ви платиме – добави Оги. Гого сръга Митко да мълчи.
- Заповядайте – каза човекът и ни покани в дома си.
Минахме през едно тъмно коридорче и влезохме в една просторна стая с огнище в ълъла и ниска дървена маса с още по-ниски столчета около нея. Исмаил, нашият домакин, ни покани на масата и след като се настанихме излезе за малко.
- А бе, братче, къде попаднахме? – Митко изглеждаше възбуден от новосъздалата се ситуация.
Оги извади ловния нож, който носеше навсякъде със себе си и го мушна в левия си чорап. Бащата на Оги беше ловец и той също се беше научил да си служи с ножа доста добре. Кой знае защо, но това му действие по-скоро ме обезпокои. Аз не долавях нищо заплашително в ситуацията до сега. Гого също изглеждаше спокоен, а Митко започна да рови в сака и да търси пиенето. Измъкна бутилка водка, кутия Marlboro и веднага запали.
- Не виждаш ли, че няма пепелници на масата, бе – скастри го Оги.
- Е, кво толкова, ще тръскам на пода. И без това виж какъв е –отговори невъзмутимо Митко и отпи от шишето.
В това време влезе Исмаил, а с него две момчета на около нашите години, последвани от една жена, сигурно към 50-годишна. Мъжете бяха с тъмни панталони и карирани ризи, а жената с дълга рокля и шарена кърпа на главата.
- Добре дошли у дома – каза нашият домакин. Момчетата се усмихнаха дружелюбно и седнаха до нас. Жената застла масата с бяла покривка и отново излезе.
Завърза се непринуден разговор – от къде сте, какво ви води насам и други в този дух. За по-малко от 10 минути жената на Исмаил отрупа масата с мезета, салати, печено телешко, варен боб и разни непознати за мене ястия и сладкиши. Влезе още едно момче, което беше около 15-16 годишно и донесе няколко еднолитрови бутилки от „Швепс”, само че пълни с червено вино. Виното се оказа направо превъзходно. След час в стаята кипеше приятен разговор, ние се отпуснахме и развеселихме от дружелюбната компания и чудесната трапеза. Митко взе да разправя за концертите на KISS и Judas Priest, на които беше ходил, докато баща му беше дипломат на Запад, а нашите домакини го гледаха като извънземен. Изобщо не бях предполагал, че е възможно в тази пустош да живеят такива дружелюбни и гостоприемни хора. Те направо ни устроиха великолепен прием.
Вечерта напредваше, градусът се покачи чувствително. Изпихме индустриално количество вино, ометохме почти цялата трапеза, а домакините ни само носеха още вино и още ястия. Те също видимо се забавляваха и беше очевидно, че нашето идване е приятна изненада за тях. Те бяха не по-малко приятно изненадани от нас. Особено от Митко – той отново бе в центъра на компанията с чудесното си чувство за хумор и неизчерпаем запас от екзотични истории, случили се предимно отвъд Желязната Завеса.
Всичко вървеше нормално, стана си купон. До момента, в който не влезе това момиче. Не че беше толкова очевидно, че е момиче, но веднага се усети. Сякаш стана късо съединение. Всички млъкнахме и се вторачихме в нея. Митко остана с отворена уста по средата на разказа си за тигровите акули в Червено море. Момичето беше облечено в черно от горе до долу, с широки шалварести панталони и дълга рокля отгоре им, с черна блуза с дълъг ръкав и пак черно елече върху нея. Беше забрадена в черно фередже – виждаха се само очите. Макар че нищо не загатваше за формите под дрехите й, по някакъв странен начин тя излъчваше страхотен сексапил. Тази ориенталщина в облеклото й се смеси с прекрасното настроение, изпитото вино и безотговорната ни младост и направо закрещя в главите ни. И четиримата стояхме безмълвни. Прекрасната атмосфера, която се беше създала между нас и нашите дамакини, за секудна изчезна. Трите момчета настръхнаха и понечиха да се изправят, чертите на лицата им се изопнаха и добиха зловещ и заплашителен вид. За миг улових погледа на Исмаил и видях как чукна по ръката най-големия си син. Момчетата седнаха отново и настъпи неловко мълчание.
- Това е дъщеря ми, Хатидже – каза Исмаил.
- Приятно ми е, аз съм Митко, а това са моите приятели Оги, Гого и Мишо – обърна се Митко към момичето.
Девойката не отвърна, а само остави чиниите, които носеше на масата, обърна си и излезе от стаята. Мълчахме още минута-две и тогава Митко се изцепи :
- А бе, Исмаиле, що така сте омотали бедното момиче? Нищо не се вижда от нея!
Оги, който седеше най-близо до Митко твърде късно го срита по кокалчетата. Камъкът обаче, вече беше хвърлен.
- Ние сме мюсюлмани, религията ни го изисква – отвърна Исмаил с равен глас.
- Добре де, не може ли да свали тея чаршафи от лицето си. Искам да я видя как изглежда – продължи да упорства Митко.
- Извинявай, Исмаил, прощавайте момчета – започна Оги. Нашият приятел май пи повече, отколкото трябва. Ние сме ви много признателни, че ни приютихте, нахранихте, пихме от вашето вино... Не искаме да ви обиждаме. Ако сме ви засегнали, ще си ходиме.
- Ти да ни луд, бе? Къде ще ходим по нощите? – извика Митко. А и кво толкова казах?
- Не е нужно никъде да ходите. А и нищо не е станало – намеси се Исмаил. После се обърна към Митко, погледна го в очите и му каза:
- Ако й видиш лицето трябва да се ожениш за нея.
Известно време осмисляхме чутото. Оказа се, че Митко нищо не е осмислил. В целия си живот на него нищо не му бе отказвано. Нищо не го бе застрашавало. Тати винаги идваше, когато трябва. Как така не искат да покажат лицето на момичето. Поне лицето!
- Викни я и й кажи да свали тея гадости от главата си – съвсем сериозно каза Митко.
- Разбираш ли какво правиш? – попита го загрижено Гого.
- Май пихме повече, хайде да си ходим – опитах се да оправя положението и аз.
- Никъде не тръгвам! Искам да й видя лицето! – отсече Митко.
- Добре – каза Исмаил. Само преди това искам да ми обещаеш ето тука, че ще се ожениш за нея.
Преди да направим каквото и да било, Митко стана, сложи ръка на сърцето си и каза :
- Обещавам, че ще се оженя за нея!
Край! Нищо повече не можахме да направим. Казана дума – хвърлен камък. Стояхме като поразени и мълчахме.
Исмаил даде знак на едно от момчетата и след малко в стаята влезе пак девойката. Застана пред баща си, той й промърмори нещо, тя се отдръпна леко, вдигна ръце и свали фереджето. Показа се едно прекрасно и правилно лице на младо момиче, сигурно около 18-19 годишно, с примирено, но все пак любопитно изражение. Тя търсеше с поглед бъдещият си съпруг! Внезапно погледът й спря на Митко и тя веднага разбра, че това е Той. За един кратък миг те се запознаха, опознаха и заобичаха. Колкото и невероятно да звучи. Митко не каза нищо, само я погледна в очите и после запали цигара.
Купонът свърши. Момичето излезе, Исмаил ни заведе в една стая с три легла и едно походно, разпънато по средата и ни пожела лека нощ. Легнахме и в пълно мълчание заспахме почти едновременно.
Аз не съм ранобуден тип, но се събудих цял в пот облян. Навън още беше тъмно. За секунда предната нощ ми мина през главата. Надигнах се и видях, че все още в стаята сме четирима. Станах и сръгах Оги :
- Айде да ставаме! Че тоя идиот такива ги забърка...
- Ставам, ставам – отвърна Оги все още сънено.
За пет минути всички бяхме станали, облечени и се промъквахме на пръсти към външната врата. Стаята, в която бяхме, беше на втория етаж – твърде високо за скачане. Почти бяхме стигнали до вратата, когато изведнъж една лампа освети коридора. Там стояха Исмаил и тримата му сина. Всеки с пушка в ръка! Направо се вцепенихме. Макар че, без Митко, всички бяхме служили в казармата – кой по-леко, кой по-тежко, никой не беше стрелял по нас. Поне до сега. Тишината наруши Исмаил :
- Виждам, че рано сте станали. Един от вас, обаче, снощи нещо обеща. Той остава тук. Другите може да си ходят!
- Заедно сме дошли, заедно ще си ходим – озъби се Оги.
- Спокойно, момчета, ще остана – изведнъж се обади Митко. Няма проблем, ще остана.
- А бе, ти луд ли си бе, как ще оставаш тука? – извика Гого.
- Вие само се обадете на баща ми при първа възможност – каза Митко и се прозя. Ще ходя да си доспя.
Тръгнахме си като попикани. Стигнахме до заставата на Иван, намерихме го, оставихме му пиенето и цигарите и не можахме да му обясниме защо сме по-сдухани от него самия, който бичи карул на границата и не е виждал жена вече 10-ина дни. Почти безмълвно се прибрахме в София и няколко дни нито се чувахме, нито се виждахме. Гого пое ангажимента да говори с родителите на Митко, те се познаваха и от по-отдавна. Споменът за случилото се не ме напускаше, но все си повтарях, че Митко ще се оправи ... все някак си. Едва ли ще го убият, щом искат от него да се ожени за момичето. Макар че, на 22 години да се ожениш си е равносилно на самоубийство. Поне тогава така си мислех.
След три – четири дни ми се обажда Оги.
- Канени сме на сватба – някак виновно казва той.
- Кога това? – питам аз, за да поддържам разговора.
- В началото на октомври. Не питаш кой се жени...
- Кой се жени? – питам аз.
- Митко. Питай за кой!
Направиха чудесна сватба. Песни, танци, ядене, пиене и, разбира се, много секс, от зори до здрач и после от здрач до зори и после пак. Не разбрах как бащата на Митко изобщо прие цялата тая работа, но и той и майка му с нищо не показаха, че им е неприятно случващото се. Роднините на булката внесоха доста колорит в сватбата, но с нищо не я загрозиха. Тъкмо обратното – дариха на Митко не по-малко от 150 бона! За онова време това беше колосална сума. Откъде я имаха, нямам идея. Родителите на Митко им подариха апартамент в „Лозенец”, кола и светло бъдеще. Момичето се оказа хубавица, а с помощта на марковите дрехи и елитната козметика направо блестеше. Е, преди да проговори. Тя излезе много свестно момиче, адски морално и послушно, но почти неграмотно, а българския език й беше много труден. С времето обаче, се понаучи. И не само на това.
Митко се завърна в нашия бохемски живот на бял кон. Все едно нищо не се беше променило, само дето вече имаше собствен апартамент, кола и страшно много пари. Повече от всякога. Купонът течеше с пълна сила. Питам го една нощ :
- Митак, не се ли сърди жена ти, че почти всяка вечер сме у вас, че и курвите с нас водим. Не й ли е криво?
- Кво ме интересува дали й е криво, бе приятелю! Това е моя апартамент, тя е МОЯ жена и ще слуша! Разбираш ли? Баща й ми каза – ако трябва, бий я, но бъди справедлив! Е, от как спря да облича онея потури и изглежда нормално, вече не я плескам.
Хатидже постепенно стана Ани, започна да се облича елегантно, даже секси, научи се да говори добре български и по малко английски, роди 2 деца на Митко и беше идеалната съпруга. Никога не я чух да се оплаква, не че много споделяше с мене, де. Говореше си с момичетата, които водехме у тях. Възпитаваше добре децата си.
През 90-те години живота в България доста се промени. Вятърът на промяната помете партийния и държавен елит, за да сложи други на тяхно място. Бащата на Митко се пресели във Виена, където подхвана нов, или по-точно, продължи стария си бизнес, този път за себе си. По някое време и Митко замина за там, заедно с Хатидже – Ани и децата и никога повече не ги видях. Не зная и какво става с тях. Не знае и никой от тогавашните приятели. Някои от тях също не съм виждал вече поне 10 години, други не са в България. Едва ли обаче, някой от нас е забравил каменната къща край безименния път и момичето с фереджето.
- Къде изчезна тоя човек, бе? – попита някой.
- Влезе в казармата – отвърна Оги. Оги беше най-близък с Иван, бяха израстнали заедно. Тази новина ни изненада.
- Каква казарма, бе? Нали учеше в Икономическия?
- Учеше, ама прекъсна и го взеха в казармата.
- Той не беше ли служил? – попита Гого.
- Не, затова сега е там. На турската граница – каза Оги.
- А стига, бе – възкликна Митко. Откога?
- Миналата седмица го прибраха. Вчера майка му ми донесе едно писмо от него. Пичът яко се е сдухал, направо му се плаче.
Всички млъкнахме. Оги, Гого и аз бяхме изкарали по 2 години в родната казарма и сега започвахме втората година в Медицинска Академия. Само Митко не беше служил. Баща му беше доста високопоставен партиен и държавен деятел и той не беше видял особени затруднения в живота си до сега. Удобно беше пропуснал казармата, учеше право и се готвеше за блестяща кариера в ръководното дело. Той беше и главния спонсор на нашите събирания. С едно обаждане ни караха каси водка по среднощ, както и стекове хубави цигари. Девойките идваха сами, привлечени от това необичайно изобилие. Особено провинциалистките, дошли да учат в София. За тях това беше нещо като сбъднат телевизионен сериал, изпълнен с вълнуващо очарование. А ние се възползвахме от всичко това, наслаждавахме се на хубавото пиене, момичета и купона, защото споменът от казармата ни беше още много пресен.
Иван беше отраснал без баща, майка му беше една отрудена женица и той не бе видял особено добри неща от живота. Беше идеалния човек за прибиране в казармата и изпращане на турската граница. По това време там си беше доста напечено. А само до преди няколко дни купонясвахме заедно.
Митко наруши неловкото мълчание :
- Що не идем да го видим, да му занесеме малко пиене, цигари?
Изненадахме се. Идеята обаче беше направо супер. Приятел в нужда се познава, нали. А и нямахме особено важна работа в София, още нямаше лекции, беше взело да ни писва от тея безспирни запои и това наистина беше чудесна идея. Тоя Митко!
След час бяхме на Централна гара с един сак, пълен с пиене и цигари от Кореком и чакахме влака за Пловдив. Няколко часа по-късно пиехме бира на автогарата в Пловдив, седнали на една пейка в този прекрасен есенен ден. Митко пак нещо разправяше. Този човек не обичаше да мълчи и да е тъжен. Аз никога не го бях виждал тъжен. Повечето от нас на тази възраст са получили по някой и друг шамар от живота и са се научили да са по-предпазливи. Не и Митко. Баща му все го измъкваше от ситуациите, в които попадаше и той не беше особено критичен към заобикалящия го свят. Освен това, гледаше на живота по наивно – детски и беше искренно убеден, че нищо лошо не може да му се случи. Една вечер към края на един купон стана въпрос за Смъртта – един ден застига всички и не можеш да се спасиш. Митко един час обяснява, че той никога няма да умре и искренно вярваше в това! Никой от нас не се опита да го разубеди.
Взехме един автобус за Кърджали и привечер бяхме на тамошната автогара, от където трябваше да отидем до Джебел. На Митко обаче му писна да чакаме „тъпите рейсове” и спазари едно такси да ни закара. Натъпкахме се в една „Волга” и тръгнахме. По едно време таратайката нещо се скапа и висяхме почти час, докато шофьора се опитва да я поправи. Взе да се смрачава, а ние сме на един загубен път на края на света. Стана ясно, че няма изгледи колата да бъде поправена скоро и Оги предложи да продължиме пеша. Шофьорът на таксито се опита да ни разубеди – наоколо няма населени места, но затова пък има диви животни и изобщо се е доста диво. Това и ние го виждахме, но ни писна да стоиме там, затова Митко му остави някой лев и продължихме по пътя пеша. Като че бяхме попаднали в някакъв странен филм. Такъв пуст път не бях виждал – за тези един – два часа не мина нито една кола в която и да е посока, не видяхме табела за населено място или дори пътен знак, не срещнахме никой по пътя. Настъпи нощ и видяхме безкрайно много звезди, чак да се учудиш че има толкова много. Вървиме четиримата по пустото шосе и даже Митко мълчи.
По едно време, в далечината се появи мъждукаща светлина.
- Най-после идва една кола – каза Гого.
Светлината обаче, си стоеше все там. Повървяхме още малко и стана ясно, че това е къща. Къща до пътя.
- Кой идиот живее тука – обади се Митко. И представяш ли си, какъв живот живее по средата на нищото, а?
Никой не отговори, но въпреки това Митко продължи да разсъждава на глас за стандарта на живот на тези хора, как могат да живеят без телевизия, хеви метъл и корекомски цигари. Приближихме се достатъчно и видяхме двуетажна каменна къща с двор, ограден от плет с тръни, някаква стопанска постройка близо до къщата и лампа над входната врата. Тогава забелязахме, че пред къщата има електрически стълб, което доста ни изненада – изобщо че имат електричество! Наистина, наоколо нямаше други къщи, само тази като някаква каменна крепост стоеше.
- Какво ще правим? – попитах леко зачуден.
- Как какво? – учуди се Митко. Тук ще е купонът тази вечер.
- А ако не ни приемат? – обади се Оги. На него идеята за това пътуване вече не му се виждаше много блестяща, макар че той беше най-близък с Иван и би трябвало да е най-ентусиазиран.
- Няма начин да не ни приемат, ние ще им светнем лампите на тея селяндури, кога им се е случвало чак от София да им дойдат гости! – възмути се Митко и продължи да обяснява колко ще са на далавера ако останем при тях.
- Поне можем да пробваме – каза Гого.
Почукахме на вратата и не след дълго се показа един човек на около 55 години, с прошарена коса и сериозно лице, гладко избръснат и без капка изненада в погледа.
- Закъсахме с едно такси на този път, вървяхме доста пеш и видяхме Вашата къща. Ако може да ни приютите за през нощта... – обърнах се аз към човека.
- Няма да Ви пречиме и да вдигаме шум. Ако можете да ни дадете една стая за през нощта, ще Ви платиме – добави Оги. Гого сръга Митко да мълчи.
- Заповядайте – каза човекът и ни покани в дома си.
Минахме през едно тъмно коридорче и влезохме в една просторна стая с огнище в ълъла и ниска дървена маса с още по-ниски столчета около нея. Исмаил, нашият домакин, ни покани на масата и след като се настанихме излезе за малко.
- А бе, братче, къде попаднахме? – Митко изглеждаше възбуден от новосъздалата се ситуация.
Оги извади ловния нож, който носеше навсякъде със себе си и го мушна в левия си чорап. Бащата на Оги беше ловец и той също се беше научил да си служи с ножа доста добре. Кой знае защо, но това му действие по-скоро ме обезпокои. Аз не долавях нищо заплашително в ситуацията до сега. Гого също изглеждаше спокоен, а Митко започна да рови в сака и да търси пиенето. Измъкна бутилка водка, кутия Marlboro и веднага запали.
- Не виждаш ли, че няма пепелници на масата, бе – скастри го Оги.
- Е, кво толкова, ще тръскам на пода. И без това виж какъв е –отговори невъзмутимо Митко и отпи от шишето.
В това време влезе Исмаил, а с него две момчета на около нашите години, последвани от една жена, сигурно към 50-годишна. Мъжете бяха с тъмни панталони и карирани ризи, а жената с дълга рокля и шарена кърпа на главата.
- Добре дошли у дома – каза нашият домакин. Момчетата се усмихнаха дружелюбно и седнаха до нас. Жената застла масата с бяла покривка и отново излезе.
Завърза се непринуден разговор – от къде сте, какво ви води насам и други в този дух. За по-малко от 10 минути жената на Исмаил отрупа масата с мезета, салати, печено телешко, варен боб и разни непознати за мене ястия и сладкиши. Влезе още едно момче, което беше около 15-16 годишно и донесе няколко еднолитрови бутилки от „Швепс”, само че пълни с червено вино. Виното се оказа направо превъзходно. След час в стаята кипеше приятен разговор, ние се отпуснахме и развеселихме от дружелюбната компания и чудесната трапеза. Митко взе да разправя за концертите на KISS и Judas Priest, на които беше ходил, докато баща му беше дипломат на Запад, а нашите домакини го гледаха като извънземен. Изобщо не бях предполагал, че е възможно в тази пустош да живеят такива дружелюбни и гостоприемни хора. Те направо ни устроиха великолепен прием.
Вечерта напредваше, градусът се покачи чувствително. Изпихме индустриално количество вино, ометохме почти цялата трапеза, а домакините ни само носеха още вино и още ястия. Те също видимо се забавляваха и беше очевидно, че нашето идване е приятна изненада за тях. Те бяха не по-малко приятно изненадани от нас. Особено от Митко – той отново бе в центъра на компанията с чудесното си чувство за хумор и неизчерпаем запас от екзотични истории, случили се предимно отвъд Желязната Завеса.
Всичко вървеше нормално, стана си купон. До момента, в който не влезе това момиче. Не че беше толкова очевидно, че е момиче, но веднага се усети. Сякаш стана късо съединение. Всички млъкнахме и се вторачихме в нея. Митко остана с отворена уста по средата на разказа си за тигровите акули в Червено море. Момичето беше облечено в черно от горе до долу, с широки шалварести панталони и дълга рокля отгоре им, с черна блуза с дълъг ръкав и пак черно елече върху нея. Беше забрадена в черно фередже – виждаха се само очите. Макар че нищо не загатваше за формите под дрехите й, по някакъв странен начин тя излъчваше страхотен сексапил. Тази ориенталщина в облеклото й се смеси с прекрасното настроение, изпитото вино и безотговорната ни младост и направо закрещя в главите ни. И четиримата стояхме безмълвни. Прекрасната атмосфера, която се беше създала между нас и нашите дамакини, за секудна изчезна. Трите момчета настръхнаха и понечиха да се изправят, чертите на лицата им се изопнаха и добиха зловещ и заплашителен вид. За миг улових погледа на Исмаил и видях как чукна по ръката най-големия си син. Момчетата седнаха отново и настъпи неловко мълчание.
- Това е дъщеря ми, Хатидже – каза Исмаил.
- Приятно ми е, аз съм Митко, а това са моите приятели Оги, Гого и Мишо – обърна се Митко към момичето.
Девойката не отвърна, а само остави чиниите, които носеше на масата, обърна си и излезе от стаята. Мълчахме още минута-две и тогава Митко се изцепи :
- А бе, Исмаиле, що така сте омотали бедното момиче? Нищо не се вижда от нея!
Оги, който седеше най-близо до Митко твърде късно го срита по кокалчетата. Камъкът обаче, вече беше хвърлен.
- Ние сме мюсюлмани, религията ни го изисква – отвърна Исмаил с равен глас.
- Добре де, не може ли да свали тея чаршафи от лицето си. Искам да я видя как изглежда – продължи да упорства Митко.
- Извинявай, Исмаил, прощавайте момчета – започна Оги. Нашият приятел май пи повече, отколкото трябва. Ние сме ви много признателни, че ни приютихте, нахранихте, пихме от вашето вино... Не искаме да ви обиждаме. Ако сме ви засегнали, ще си ходиме.
- Ти да ни луд, бе? Къде ще ходим по нощите? – извика Митко. А и кво толкова казах?
- Не е нужно никъде да ходите. А и нищо не е станало – намеси се Исмаил. После се обърна към Митко, погледна го в очите и му каза:
- Ако й видиш лицето трябва да се ожениш за нея.
Известно време осмисляхме чутото. Оказа се, че Митко нищо не е осмислил. В целия си живот на него нищо не му бе отказвано. Нищо не го бе застрашавало. Тати винаги идваше, когато трябва. Как така не искат да покажат лицето на момичето. Поне лицето!
- Викни я и й кажи да свали тея гадости от главата си – съвсем сериозно каза Митко.
- Разбираш ли какво правиш? – попита го загрижено Гого.
- Май пихме повече, хайде да си ходим – опитах се да оправя положението и аз.
- Никъде не тръгвам! Искам да й видя лицето! – отсече Митко.
- Добре – каза Исмаил. Само преди това искам да ми обещаеш ето тука, че ще се ожениш за нея.
Преди да направим каквото и да било, Митко стана, сложи ръка на сърцето си и каза :
- Обещавам, че ще се оженя за нея!
Край! Нищо повече не можахме да направим. Казана дума – хвърлен камък. Стояхме като поразени и мълчахме.
Исмаил даде знак на едно от момчетата и след малко в стаята влезе пак девойката. Застана пред баща си, той й промърмори нещо, тя се отдръпна леко, вдигна ръце и свали фереджето. Показа се едно прекрасно и правилно лице на младо момиче, сигурно около 18-19 годишно, с примирено, но все пак любопитно изражение. Тя търсеше с поглед бъдещият си съпруг! Внезапно погледът й спря на Митко и тя веднага разбра, че това е Той. За един кратък миг те се запознаха, опознаха и заобичаха. Колкото и невероятно да звучи. Митко не каза нищо, само я погледна в очите и после запали цигара.
Купонът свърши. Момичето излезе, Исмаил ни заведе в една стая с три легла и едно походно, разпънато по средата и ни пожела лека нощ. Легнахме и в пълно мълчание заспахме почти едновременно.
Аз не съм ранобуден тип, но се събудих цял в пот облян. Навън още беше тъмно. За секунда предната нощ ми мина през главата. Надигнах се и видях, че все още в стаята сме четирима. Станах и сръгах Оги :
- Айде да ставаме! Че тоя идиот такива ги забърка...
- Ставам, ставам – отвърна Оги все още сънено.
За пет минути всички бяхме станали, облечени и се промъквахме на пръсти към външната врата. Стаята, в която бяхме, беше на втория етаж – твърде високо за скачане. Почти бяхме стигнали до вратата, когато изведнъж една лампа освети коридора. Там стояха Исмаил и тримата му сина. Всеки с пушка в ръка! Направо се вцепенихме. Макар че, без Митко, всички бяхме служили в казармата – кой по-леко, кой по-тежко, никой не беше стрелял по нас. Поне до сега. Тишината наруши Исмаил :
- Виждам, че рано сте станали. Един от вас, обаче, снощи нещо обеща. Той остава тук. Другите може да си ходят!
- Заедно сме дошли, заедно ще си ходим – озъби се Оги.
- Спокойно, момчета, ще остана – изведнъж се обади Митко. Няма проблем, ще остана.
- А бе, ти луд ли си бе, как ще оставаш тука? – извика Гого.
- Вие само се обадете на баща ми при първа възможност – каза Митко и се прозя. Ще ходя да си доспя.
Тръгнахме си като попикани. Стигнахме до заставата на Иван, намерихме го, оставихме му пиенето и цигарите и не можахме да му обясниме защо сме по-сдухани от него самия, който бичи карул на границата и не е виждал жена вече 10-ина дни. Почти безмълвно се прибрахме в София и няколко дни нито се чувахме, нито се виждахме. Гого пое ангажимента да говори с родителите на Митко, те се познаваха и от по-отдавна. Споменът за случилото се не ме напускаше, но все си повтарях, че Митко ще се оправи ... все някак си. Едва ли ще го убият, щом искат от него да се ожени за момичето. Макар че, на 22 години да се ожениш си е равносилно на самоубийство. Поне тогава така си мислех.
След три – четири дни ми се обажда Оги.
- Канени сме на сватба – някак виновно казва той.
- Кога това? – питам аз, за да поддържам разговора.
- В началото на октомври. Не питаш кой се жени...
- Кой се жени? – питам аз.
- Митко. Питай за кой!
Направиха чудесна сватба. Песни, танци, ядене, пиене и, разбира се, много секс, от зори до здрач и после от здрач до зори и после пак. Не разбрах как бащата на Митко изобщо прие цялата тая работа, но и той и майка му с нищо не показаха, че им е неприятно случващото се. Роднините на булката внесоха доста колорит в сватбата, но с нищо не я загрозиха. Тъкмо обратното – дариха на Митко не по-малко от 150 бона! За онова време това беше колосална сума. Откъде я имаха, нямам идея. Родителите на Митко им подариха апартамент в „Лозенец”, кола и светло бъдеще. Момичето се оказа хубавица, а с помощта на марковите дрехи и елитната козметика направо блестеше. Е, преди да проговори. Тя излезе много свестно момиче, адски морално и послушно, но почти неграмотно, а българския език й беше много труден. С времето обаче, се понаучи. И не само на това.
Митко се завърна в нашия бохемски живот на бял кон. Все едно нищо не се беше променило, само дето вече имаше собствен апартамент, кола и страшно много пари. Повече от всякога. Купонът течеше с пълна сила. Питам го една нощ :
- Митак, не се ли сърди жена ти, че почти всяка вечер сме у вас, че и курвите с нас водим. Не й ли е криво?
- Кво ме интересува дали й е криво, бе приятелю! Това е моя апартамент, тя е МОЯ жена и ще слуша! Разбираш ли? Баща й ми каза – ако трябва, бий я, но бъди справедлив! Е, от как спря да облича онея потури и изглежда нормално, вече не я плескам.
Хатидже постепенно стана Ани, започна да се облича елегантно, даже секси, научи се да говори добре български и по малко английски, роди 2 деца на Митко и беше идеалната съпруга. Никога не я чух да се оплаква, не че много споделяше с мене, де. Говореше си с момичетата, които водехме у тях. Възпитаваше добре децата си.
През 90-те години живота в България доста се промени. Вятърът на промяната помете партийния и държавен елит, за да сложи други на тяхно място. Бащата на Митко се пресели във Виена, където подхвана нов, или по-точно, продължи стария си бизнес, този път за себе си. По някое време и Митко замина за там, заедно с Хатидже – Ани и децата и никога повече не ги видях. Не зная и какво става с тях. Не знае и никой от тогавашните приятели. Някои от тях също не съм виждал вече поне 10 години, други не са в България. Едва ли обаче, някой от нас е забравил каменната къща край безименния път и момичето с фереджето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар