СЛУЧКА КРАЙ ПЪТЯ

Краят на лятото на 1988 беше прекрасен и безгрижен. Чудесното време продължаваше и всички ние бяхме изпълнени с желание все така да не правим нищо смислено. Този предиобед ни завари в апартамента на Оги, където вече втори ден течеше купона. Всъщност, сега си ближехме раните от предната вечер и закусвахме с бира. Много бира. По едно време Митко взе нещо да философства за нещата от живота и се сетихме за Иван.
- Къде изчезна тоя човек, бе? – попита някой.
- Влезе в казармата – отвърна Оги. Оги беше най-близък с Иван, бяха израстнали заедно. Тази новина ни изненада.
- Каква казарма, бе? Нали учеше в Икономическия?
- Учеше, ама прекъсна и го взеха в казармата.
- Той не беше ли служил? – попита Гого.
- Не, затова сега е там. На турската граница – каза Оги.
- А стига, бе – възкликна Митко. Откога?
- Миналата седмица го прибраха. Вчера майка му ми донесе едно писмо от него. Пичът яко се е сдухал, направо му се плаче.
Всички млъкнахме. Оги, Гого и аз бяхме изкарали по 2 години в родната казарма и сега започвахме втората година в Медицинска Академия. Само Митко не беше служил. Баща му беше доста високопоставен партиен и държавен деятел и той не беше видял особени затруднения в живота си до сега. Удобно беше пропуснал казармата, учеше право и се готвеше за блестяща кариера в ръководното дело. Той беше и главния спонсор на нашите събирания. С едно обаждане ни караха каси водка по среднощ, както и стекове хубави цигари. Девойките идваха сами, привлечени от това необичайно изобилие. Особено провинциалистките, дошли да учат в София. За тях това беше нещо като сбъднат телевизионен сериал, изпълнен с вълнуващо очарование. А ние се възползвахме от всичко това, наслаждавахме се на хубавото пиене, момичета и купона, защото споменът от казармата ни беше още много пресен.
Иван беше отраснал без баща, майка му беше една отрудена женица и той не бе видял особено добри неща от живота. Беше идеалния човек за прибиране в казармата и изпращане на турската граница. По това време там си беше доста напечено. А само до преди няколко дни купонясвахме заедно.
Митко наруши неловкото мълчание :
- Що не идем да го видим, да му занесеме малко пиене, цигари?
Изненадахме се. Идеята обаче беше направо супер. Приятел в нужда се познава, нали. А и нямахме особено важна работа в София, още нямаше лекции, беше взело да ни писва от тея безспирни запои и това наистина беше чудесна идея. Тоя Митко!
След час бяхме на Централна гара с един сак, пълен с пиене и цигари от Кореком и чакахме влака за Пловдив. Няколко часа по-късно пиехме бира на автогарата в Пловдив, седнали на една пейка в този прекрасен есенен ден. Митко пак нещо разправяше. Този човек не обичаше да мълчи и да е тъжен. Аз никога не го бях виждал тъжен. Повечето от нас на тази възраст са получили по някой и друг шамар от живота и са се научили да са по-предпазливи. Не и Митко. Баща му все го измъкваше от ситуациите, в които попадаше и той не беше особено критичен към заобикалящия го свят. Освен това, гледаше на живота по наивно – детски и беше искренно убеден, че нищо лошо не може да му се случи. Една вечер към края на един купон стана въпрос за Смъртта – един ден застига всички и не можеш да се спасиш. Митко един час обяснява, че той никога няма да умре и искренно вярваше в това! Никой от нас не се опита да го разубеди.
Взехме един автобус за Кърджали и привечер бяхме на тамошната автогара, от където трябваше да отидем до Джебел. На Митко обаче му писна да чакаме „тъпите рейсове” и спазари едно такси да ни закара. Натъпкахме се в една „Волга” и тръгнахме. По едно време таратайката нещо се скапа и висяхме почти час, докато шофьора се опитва да я поправи. Взе да се смрачава, а ние сме на един загубен път на края на света. Стана ясно, че няма изгледи колата да бъде поправена скоро и Оги предложи да продължиме пеша. Шофьорът на таксито се опита да ни разубеди – наоколо няма населени места, но затова пък има диви животни и изобщо се е доста диво. Това и ние го виждахме, но ни писна да стоиме там, затова Митко му остави някой лев и продължихме по пътя пеша. Като че бяхме попаднали в някакъв странен филм. Такъв пуст път не бях виждал – за тези един – два часа не мина нито една кола в която и да е посока, не видяхме табела за населено място или дори пътен знак, не срещнахме никой по пътя. Настъпи нощ и видяхме безкрайно много звезди, чак да се учудиш че има толкова много. Вървиме четиримата по пустото шосе и даже Митко мълчи.
По едно време, в далечината се появи мъждукаща светлина.
- Най-после идва една кола – каза Гого.
Светлината обаче, си стоеше все там. Повървяхме още малко и стана ясно, че това е къща. Къща до пътя.
- Кой идиот живее тука – обади се Митко. И представяш ли си, какъв живот живее по средата на нищото, а?
Никой не отговори, но въпреки това Митко продължи да разсъждава на глас за стандарта на живот на тези хора, как могат да живеят без телевизия, хеви метъл и корекомски цигари. Приближихме се достатъчно и видяхме двуетажна каменна къща с двор, ограден от плет с тръни, някаква стопанска постройка близо до къщата и лампа над входната врата. Тогава забелязахме, че пред къщата има електрически стълб, което доста ни изненада – изобщо че имат електричество! Наистина, наоколо нямаше други къщи, само тази като някаква каменна крепост стоеше.
- Какво ще правим? – попитах леко зачуден.
- Как какво? – учуди се Митко. Тук ще е купонът тази вечер.
- А ако не ни приемат? – обади се Оги. На него идеята за това пътуване вече не му се виждаше много блестяща, макар че той беше най-близък с Иван и би трябвало да е най-ентусиазиран.
- Няма начин да не ни приемат, ние ще им светнем лампите на тея селяндури, кога им се е случвало чак от София да им дойдат гости! – възмути се Митко и продължи да обяснява колко ще са на далавера ако останем при тях.
- Поне можем да пробваме – каза Гого.
Почукахме на вратата и не след дълго се показа един човек на около 55 години, с прошарена коса и сериозно лице, гладко избръснат и без капка изненада в погледа.
- Закъсахме с едно такси на този път, вървяхме доста пеш и видяхме Вашата къща. Ако може да ни приютите за през нощта... – обърнах се аз към човека.
- Няма да Ви пречиме и да вдигаме шум. Ако можете да ни дадете една стая за през нощта, ще Ви платиме – добави Оги. Гого сръга Митко да мълчи.
- Заповядайте – каза човекът и ни покани в дома си.
Минахме през едно тъмно коридорче и влезохме в една просторна стая с огнище в ълъла и ниска дървена маса с още по-ниски столчета около нея. Исмаил, нашият домакин, ни покани на масата и след като се настанихме излезе за малко.
- А бе, братче, къде попаднахме? – Митко изглеждаше възбуден от новосъздалата се ситуация.
Оги извади ловния нож, който носеше навсякъде със себе си и го мушна в левия си чорап. Бащата на Оги беше ловец и той също се беше научил да си служи с ножа доста добре. Кой знае защо, но това му действие по-скоро ме обезпокои. Аз не долавях нищо заплашително в ситуацията до сега. Гого също изглеждаше спокоен, а Митко започна да рови в сака и да търси пиенето. Измъкна бутилка водка, кутия Marlboro и веднага запали.
- Не виждаш ли, че няма пепелници на масата, бе – скастри го Оги.
- Е, кво толкова, ще тръскам на пода. И без това виж какъв е –отговори невъзмутимо Митко и отпи от шишето.
В това време влезе Исмаил, а с него две момчета на около нашите години, последвани от една жена, сигурно към 50-годишна. Мъжете бяха с тъмни панталони и карирани ризи, а жената с дълга рокля и шарена кърпа на главата.
- Добре дошли у дома – каза нашият домакин. Момчетата се усмихнаха дружелюбно и седнаха до нас. Жената застла масата с бяла покривка и отново излезе.
Завърза се непринуден разговор – от къде сте, какво ви води насам и други в този дух. За по-малко от 10 минути жената на Исмаил отрупа масата с мезета, салати, печено телешко, варен боб и разни непознати за мене ястия и сладкиши. Влезе още едно момче, което беше около 15-16 годишно и донесе няколко еднолитрови бутилки от „Швепс”, само че пълни с червено вино. Виното се оказа направо превъзходно. След час в стаята кипеше приятен разговор, ние се отпуснахме и развеселихме от дружелюбната компания и чудесната трапеза. Митко взе да разправя за концертите на KISS и Judas Priest, на които беше ходил, докато баща му беше дипломат на Запад, а нашите домакини го гледаха като извънземен. Изобщо не бях предполагал, че е възможно в тази пустош да живеят такива дружелюбни и гостоприемни хора. Те направо ни устроиха великолепен прием.
Вечерта напредваше, градусът се покачи чувствително. Изпихме индустриално количество вино, ометохме почти цялата трапеза, а домакините ни само носеха още вино и още ястия. Те също видимо се забавляваха и беше очевидно, че нашето идване е приятна изненада за тях. Те бяха не по-малко приятно изненадани от нас. Особено от Митко – той отново бе в центъра на компанията с чудесното си чувство за хумор и неизчерпаем запас от екзотични истории, случили се предимно отвъд Желязната Завеса.
Всичко вървеше нормално, стана си купон. До момента, в който не влезе това момиче. Не че беше толкова очевидно, че е момиче, но веднага се усети. Сякаш стана късо съединение. Всички млъкнахме и се вторачихме в нея. Митко остана с отворена уста по средата на разказа си за тигровите акули в Червено море. Момичето беше облечено в черно от горе до долу, с широки шалварести панталони и дълга рокля отгоре им, с черна блуза с дълъг ръкав и пак черно елече върху нея. Беше забрадена в черно фередже – виждаха се само очите. Макар че нищо не загатваше за формите под дрехите й, по някакъв странен начин тя излъчваше страхотен сексапил. Тази ориенталщина в облеклото й се смеси с прекрасното настроение, изпитото вино и безотговорната ни младост и направо закрещя в главите ни. И четиримата стояхме безмълвни. Прекрасната атмосфера, която се беше създала между нас и нашите дамакини, за секудна изчезна. Трите момчета настръхнаха и понечиха да се изправят, чертите на лицата им се изопнаха и добиха зловещ и заплашителен вид. За миг улових погледа на Исмаил и видях как чукна по ръката най-големия си син. Момчетата седнаха отново и настъпи неловко мълчание.
- Това е дъщеря ми, Хатидже – каза Исмаил.
- Приятно ми е, аз съм Митко, а това са моите приятели Оги, Гого и Мишо – обърна се Митко към момичето.
Девойката не отвърна, а само остави чиниите, които носеше на масата, обърна си и излезе от стаята. Мълчахме още минута-две и тогава Митко се изцепи :
- А бе, Исмаиле, що така сте омотали бедното момиче? Нищо не се вижда от нея!
Оги, който седеше най-близо до Митко твърде късно го срита по кокалчетата. Камъкът обаче, вече беше хвърлен.
- Ние сме мюсюлмани, религията ни го изисква – отвърна Исмаил с равен глас.
- Добре де, не може ли да свали тея чаршафи от лицето си. Искам да я видя как изглежда – продължи да упорства Митко.
- Извинявай, Исмаил, прощавайте момчета – започна Оги. Нашият приятел май пи повече, отколкото трябва. Ние сме ви много признателни, че ни приютихте, нахранихте, пихме от вашето вино... Не искаме да ви обиждаме. Ако сме ви засегнали, ще си ходиме.
- Ти да ни луд, бе? Къде ще ходим по нощите? – извика Митко. А и кво толкова казах?
- Не е нужно никъде да ходите. А и нищо не е станало – намеси се Исмаил. После се обърна към Митко, погледна го в очите и му каза:
- Ако й видиш лицето трябва да се ожениш за нея.
Известно време осмисляхме чутото. Оказа се, че Митко нищо не е осмислил. В целия си живот на него нищо не му бе отказвано. Нищо не го бе застрашавало. Тати винаги идваше, когато трябва. Как така не искат да покажат лицето на момичето. Поне лицето!
- Викни я и й кажи да свали тея гадости от главата си – съвсем сериозно каза Митко.
- Разбираш ли какво правиш? – попита го загрижено Гого.
- Май пихме повече, хайде да си ходим – опитах се да оправя положението и аз.
- Никъде не тръгвам! Искам да й видя лицето! – отсече Митко.
- Добре – каза Исмаил. Само преди това искам да ми обещаеш ето тука, че ще се ожениш за нея.
Преди да направим каквото и да било, Митко стана, сложи ръка на сърцето си и каза :
- Обещавам, че ще се оженя за нея!
Край! Нищо повече не можахме да направим. Казана дума – хвърлен камък. Стояхме като поразени и мълчахме.
Исмаил даде знак на едно от момчетата и след малко в стаята влезе пак девойката. Застана пред баща си, той й промърмори нещо, тя се отдръпна леко, вдигна ръце и свали фереджето. Показа се едно прекрасно и правилно лице на младо момиче, сигурно около 18-19 годишно, с примирено, но все пак любопитно изражение. Тя търсеше с поглед бъдещият си съпруг! Внезапно погледът й спря на Митко и тя веднага разбра, че това е Той. За един кратък миг те се запознаха, опознаха и заобичаха. Колкото и невероятно да звучи. Митко не каза нищо, само я погледна в очите и после запали цигара.
Купонът свърши. Момичето излезе, Исмаил ни заведе в една стая с три легла и едно походно, разпънато по средата и ни пожела лека нощ. Легнахме и в пълно мълчание заспахме почти едновременно.
Аз не съм ранобуден тип, но се събудих цял в пот облян. Навън още беше тъмно. За секунда предната нощ ми мина през главата. Надигнах се и видях, че все още в стаята сме четирима. Станах и сръгах Оги :
- Айде да ставаме! Че тоя идиот такива ги забърка...
- Ставам, ставам – отвърна Оги все още сънено.
За пет минути всички бяхме станали, облечени и се промъквахме на пръсти към външната врата. Стаята, в която бяхме, беше на втория етаж – твърде високо за скачане. Почти бяхме стигнали до вратата, когато изведнъж една лампа освети коридора. Там стояха Исмаил и тримата му сина. Всеки с пушка в ръка! Направо се вцепенихме. Макар че, без Митко, всички бяхме служили в казармата – кой по-леко, кой по-тежко, никой не беше стрелял по нас. Поне до сега. Тишината наруши Исмаил :
- Виждам, че рано сте станали. Един от вас, обаче, снощи нещо обеща. Той остава тук. Другите може да си ходят!
- Заедно сме дошли, заедно ще си ходим – озъби се Оги.
- Спокойно, момчета, ще остана – изведнъж се обади Митко. Няма проблем, ще остана.
- А бе, ти луд ли си бе, как ще оставаш тука? – извика Гого.
- Вие само се обадете на баща ми при първа възможност – каза Митко и се прозя. Ще ходя да си доспя.
Тръгнахме си като попикани. Стигнахме до заставата на Иван, намерихме го, оставихме му пиенето и цигарите и не можахме да му обясниме защо сме по-сдухани от него самия, който бичи карул на границата и не е виждал жена вече 10-ина дни. Почти безмълвно се прибрахме в София и няколко дни нито се чувахме, нито се виждахме. Гого пое ангажимента да говори с родителите на Митко, те се познаваха и от по-отдавна. Споменът за случилото се не ме напускаше, но все си повтарях, че Митко ще се оправи ... все някак си. Едва ли ще го убият, щом искат от него да се ожени за момичето. Макар че, на 22 години да се ожениш си е равносилно на самоубийство. Поне тогава така си мислех.
След три – четири дни ми се обажда Оги.
- Канени сме на сватба – някак виновно казва той.
- Кога това? – питам аз, за да поддържам разговора.
- В началото на октомври. Не питаш кой се жени...
- Кой се жени? – питам аз.
- Митко. Питай за кой!
Направиха чудесна сватба. Песни, танци, ядене, пиене и, разбира се, много секс, от зори до здрач и после от здрач до зори и после пак. Не разбрах как бащата на Митко изобщо прие цялата тая работа, но и той и майка му с нищо не показаха, че им е неприятно случващото се. Роднините на булката внесоха доста колорит в сватбата, но с нищо не я загрозиха. Тъкмо обратното – дариха на Митко не по-малко от 150 бона! За онова време това беше колосална сума. Откъде я имаха, нямам идея. Родителите на Митко им подариха апартамент в „Лозенец”, кола и светло бъдеще. Момичето се оказа хубавица, а с помощта на марковите дрехи и елитната козметика направо блестеше. Е, преди да проговори. Тя излезе много свестно момиче, адски морално и послушно, но почти неграмотно, а българския език й беше много труден. С времето обаче, се понаучи. И не само на това.
Митко се завърна в нашия бохемски живот на бял кон. Все едно нищо не се беше променило, само дето вече имаше собствен апартамент, кола и страшно много пари. Повече от всякога. Купонът течеше с пълна сила. Питам го една нощ :
- Митак, не се ли сърди жена ти, че почти всяка вечер сме у вас, че и курвите с нас водим. Не й ли е криво?
- Кво ме интересува дали й е криво, бе приятелю! Това е моя апартамент, тя е МОЯ жена и ще слуша! Разбираш ли? Баща й ми каза – ако трябва, бий я, но бъди справедлив! Е, от как спря да облича онея потури и изглежда нормално, вече не я плескам.
Хатидже постепенно стана Ани, започна да се облича елегантно, даже секси, научи се да говори добре български и по малко английски, роди 2 деца на Митко и беше идеалната съпруга. Никога не я чух да се оплаква, не че много споделяше с мене, де. Говореше си с момичетата, които водехме у тях. Възпитаваше добре децата си.
През 90-те години живота в България доста се промени. Вятърът на промяната помете партийния и държавен елит, за да сложи други на тяхно място. Бащата на Митко се пресели във Виена, където подхвана нов, или по-точно, продължи стария си бизнес, този път за себе си. По някое време и Митко замина за там, заедно с Хатидже – Ани и децата и никога повече не ги видях. Не зная и какво става с тях. Не знае и никой от тогавашните приятели. Някои от тях също не съм виждал вече поне 10 години, други не са в България. Едва ли обаче, някой от нас е забравил каменната къща край безименния път и момичето с фереджето.

ЛЕЛЯ

Има едно парче на „Джендема” - „...а навън работници с червени потници, копаеха канал...” Освен че е много свежо, всеки път като го чуя се сещам за един кратък, но запомнящ се епизод от престоя ми в родната казарма. За добро или лошо, днес вече няма наборна военна служба. Иначе казано, вече няма казарма. Всъщност има, но е по желание - служиш и за това получаваш заплата. Едно време щеш-нещеш - служиш 2 години и то без заплата. Всеки, който е бил в казармата може да разкаже много истински и недотам истински случки. Ето една съвсем истинска казармена история.
Един неделен предидобед в средата на лятото, има-няма 2 месеца преди бленуваното „уво”, три стари кучета - Главчо, Лавката и аз, скатавахме на хлад в гаража. С Главчо сме съученици от квартала и се падна и да служим заедно. Той е малко свит и комплексиран от голямата си глава. Пада си по доста по-възрастни жени. Лавката е касическо соц-гъзе от средата на 80-те години, слуша диско, ходи с изгладени парадни панталонки и държи единствената лавка в поделението. Много ключова фигура, редовно зарежда бира и водка за свои хора, покрай разните вафли и цигари. Запознахме се в казармата. Та лежиме в гаража, пием бири, пушим „Феникс” и нещо си лафиме. Идва един кирчо (новобранец) и вика :
- Аре на плаца, че ще има сбор.
- Къв сбор по това време, бе кир?
- Не знам, Дебелия (старшината на ротата) каза да ви викна.
Привеждаме се във вид и аре на плаца. Там войската се строила (поне това, което е останало без отпускарите и болните). Влизаме и ние в последния момент. Пред строя застава дежурният офицер и обявява, че трябват 3-ма печени доброволци за бригада. Дебелия трябва да избере доброволците. Ква бригада бе, днес е неделя, баси простотията, негодуваме с Лавката. Излиза Дебелия и без никакво колебание посочва Главчо, Лавката и мене.
- Що ние, бе маматидеба дебелак - протестираме яростно.
- Шото сте ми симпатични - зъби се Дебелия.
За нема и 5 минути шоферчето (деба и киртачето!) дакарва джипката и се товариме ние 3-мата и старшията. Потегляме и след час и нещо сме в едно загубено село на средата на лятната жега с лопати в ръце и копаеме канал. Лавката се опитва да протестира :
- Абе старши, къде ни заби, нямам дрехи да се преоблека, нема къде да се изкъпем после...
- Нема страшно, мойто момче - вика Дебелия. Поработете малко и следобед идвам да ви зема.
- А кво ще ядеме, бе? - Главчо не може без обяд, горкия.
- И няма бира - промърморвам и аз, колкото да кажа нещо.
По-лошото е, че и пари нямаме - като обърнахме джобовете, едва към 4 лв събрахме.
- Е с тея бойци ще обядвате - сочи старшията 5-6 циганьори от кеча, които по принцип си копаеха канала. Онея ни изгледаха тъпо и продължиха да копат.
Дебелия замина с джипката, а ние останахме с мангалите от кеча. Покопахме малко за парлама, ама то пече яко и се вижда от далече, че тая работа не ни е по сърце. Лавката се скъса да пцуе фатмака и всичко живо, Главчо успокоява топката с оптимизъм, аз само копам. Идва обед, мангалите изчезнаха сякаш изведнъж, а ние минахме на сянка под едно хилаво дърво. На около 100-тина метра се виждат 3 ниски блокчета, най-вероятно за военните от местното поделение, ама и там сянка няма. Само поле, път и тея 3 блокчета. Главчо не издържа на глад и вика, че отива да търси кебапчета, лютеница и хляб или поне салам... Вмятам да земе и бира, че ще пукнем от дехидратация в тая пустиня. С Лавката седиме и пушиме в очакване на Главата. След 20-30 минути тоя се връща бесен, пцуе яко :
- По тоя път нема ни кръчма, ни магазин - нищо! Сега ще пукнеме от глад тука, бахмааму!
- Ходи виж в тея блокчета там - сочи Лавката. Може некой да ти сипе една супичка...
На Главчо хич не му пука, глада надделява над войнската дисциплина и той изчезна в едното блокче. След малко се връща с доволна усмивка, половинка хляб, лютеница и шише с вода.
- Кво направи бе, гладиаторче? - хили се Лавката.
- Как кво - влизам и почвам да звъня наред. На втория етаж отваря една любезна женица...
- Значи вече скачаш и на пенсии, а? - засича го лавкаджията.
- Тоя па, ква пенсия, тая е към 35-40 и още става! Освен това, ме покани вътре и веднага извади нещо за хапване...
- Баси гладника дето си, намесвам се и аз. Ние сме на по 20-21...
Хапваме така на крак и се бъзикаме с главчото как може да скача на бабички, не го ли е малко гнус и неудобно да си ляга с майка си, деба комплексара! Главчо отвръща нещо незлобливо с пълна уста и после пушим и продължаваме да го бъзикаме. Минава време, онея мангали от кеча не се връщат повече и ние решаваме, че и ние нема да бачкаме. Седиме и чакаме да дойде Дебелия да ни прибере. Неусетно деня отминава, стана 5, после 6, 7, а за нас никой не се сеща. Чудим се кво да правим - да тръгнем по пътя, може да се разминем като идват да ни земат и ще каже оня шопар старшията, че сме избегали и айде арест преди уво-то. Решаваме да чакаме още малко така, с лопатите в ръце, без да работим.
Почна да се мръква, а никой не идва. По тоя селски път ни кола минава, ни рейс, нищо! Седиме и мислиме на къде да дръпнем. По едно време Главчо вика ше ходя да питам лелята как да се спасиме от тая пустиня и докато го казва - хоп, самата Леля идва към нас в един ослепителен пеньоар на карета от късния соц-реализъм. Честно казано, лелята наистина става, ама й трябва дрешка, грим и т.н. На кой му пука, гледаме я като ангел-спасител, всеки от нас със специфичното си желание - Лавката за спешен душ, Главчо за топла манджа, а аз - за няколко потни бири, пък после може и водка.
- Момчета, какво стана, да не би да ви забравиха? - Леля е някак по майчински загрижена.
- Амиии, няма къде един душ да си вземеме, цял ден бачкаме и сега таковата...- жалва се лавкаджията, елитен софийски гъзар, който един ден в казармата без душ не може да изкара.
- Амиии, ъъъъ, такова, вие ако искате, качете се горе, поне да си отдъхнете малко - баси ква е добра тая Леля, една човечна такава, не спираме да се радваме.
Смрачава се, а ние се качваме в полупразното блокче (на някакво учение били повечето), влизаме в един доста непретенциозен апартамент, Леля ни води и показва - тук е банята, тук стая да се преоблечете (с какво??), тук кухнята. Баси кефа, пичове!
Лавката замина да се къпе, аз придърпах едно светло пиво от хладилника, а Главчо вика „чекай малко” и изчезна. Мушнах биричката, гледам почти пълна бутилка водка „Средец” - 5-6 мощни глътки и тя видимо олекна, после карам по-кротко. Идва Лавката доволен, пръхти като кон и вика баси кефа, копеуе! А де го Главчо? Бали го, изчезна някъде. Докато се чудим, идва Главчо с победоноен вид:
- Кой е следващия?
- Квоооо??? - пулиме се ние.
- Аре не се прайте на кретени. Леля каза, който му иде от вътре да се сближи с нея, да влиза.
- Ти еба ли я, бе? - недумява Лавката.
- Що не! Леля си е вървела и ако няма други желаещи, влизам на поправителен - пъчи се Главчо и се драпа за ташаците.
Гледам, че Лавката стои като отцепен, а аз както бех смотал почти 1/3 от водката, не се поколебах изобщо. Улових гребена на вълната, хванах момента или както там искате го наречете. Който е служил знае кво му трябва на войника - поркане и секс, в този ред.
Влизам в хола и заварвам Леля да лежи на диванчето чисто гола с леко наклонена настрани глава, върти един изрусен кичур от косата си около показалеца. Преживявам 5 опознавателни секунди - задоволително лице, прилични цици (е, леко поотпуснати, ама на 3 водки стават!) и полу-разтворени бедра. Баси мамата, добих страховита ерекция! Става Леля, приближава ме, коленичи пред мене (само за да ми свали панталона), смъква слипа и ме гледа с възторг в очите. Ей тоя поглед истински ме въодушеви! Леля лапа боеца и след няколко секунди свършвам мощно. После почва същинската част - нема петинг, нема ласки и увертюри, само по същество! Зверско ебане първо отпред, после и отзад, където и финиширам направо без дъх. Леля изглежда някак ободрена, свежа, с поруменели бузки и блясък в очите.
- Аре викай и другия, а ти бегай хапни нещо, пийни си водка там - нарежда Леля, нещо като строга учителка в гимназията.
- Аха, добре - отвърщам аз и не вярвам на ушите си. Ставам и излизам от хола, леко олюлявайки се. Тръгвам към кухнята за бира и намирам Лавката и Главчо да се хилят нещо.
- Аре бе, гъзар, марш в хола да ебеш! - нареждам аз, въпреки че Лавката е ефрейтор, а аз - прост редник. Оня става и се понася невярващо, сякаш казва „баси как яко лъжете, копелета, само ще се изложа сега като Леля ме изгони!”
Лавката не се връща, аз си допих бирата и влезнах да си зема и аз един душ. Излизам от банята мокър, оригвам се мощно, придърпвам бутилката „Средец” и пия дълго и продължително. По едно време гледам, нема никой наоколо. Тръгнах да търся другарите, кво ли не ми мина през главата - Леля ги изяде, изсмука и т.н. Надниквам в хола и кво да видя - вече сме разчупили ледовете, преминало е опознавателното парти, така да се каже и двамата опъват яко Леля. По-точно, Леля е засмукала Главата за главата и ме гледа нагло в очите, а Лавката победеносно я блъска изотзад. Гледам ги и изведнъж почвам да се хиля. Пия водка от бутилката на вратата на хола, зяпам тая трогателна сцена и се хиля с глас! Главата вика :
- Не се хили, бе цървул, ами ела ме смени, че ми се пикае като на Вакарелски спирач! А Леля не изпуска вече никой от контрол!
Баси нема умора тая! Уж леля, пък не спира! По едно време водката приключи, Леля само изчака Лавката да свърши, стана и с удивителна грация се разходи до кухнята, извади друга бутилка от един шкаф, мина за кратко през банята и после пак се върна на бойното поле. Към края на втората бутилка аз рязко скъсах лентата и не помня вече кво е станало нататък. До едно време и аз участвах в битката с ентусиазъм, после отстъпих на другарите по оръжие да бранят войнската чест и достойнство. Събуждам се по едно време, отвън слънцето безмилостно пече в лицето ми и сигурно е към обед. Скачам, тръгвам да търся другите, гледам в кухнята Леля готви. Гола с готварска престилка! Мамкайдеба, леко наведена и завъртяна настрани, та виждам и част от циците й как се поклащат. Мигом ми стана и без думи я подпирам изотзад. Леля е непоклатима, остава стабилна и след като й го вкарвам целия! За малко поспря да готви, само диша учестено, простенва леко и мълчи като комунист на разпит. Малко преди да свърша се обръща, прикляка и улавя с устни моя финален акорд. Бавно си възстановявам дишането, Леля ми се усмихва мило и продължава да готви. Вадя бира от хладилника и се чудя дали да наруша това прекрасно мълчание с тъпия въпрос къде са пичовете. Тогава виждам как един очукан червен „Москвич” (може би на Леля?) паркира накриво до блокчето и от вътре излизат Лавката и Главчо с две мешки (големи войнишки торби), очевидно доста тежки. Влизат в блокчето и след малко са при нас с много бира, водка и ядене. Не питам от къде пари (може би от Леля?). Ииииихххх, тая Леля, бе! Гледам пак навън към самотния канал, който требаше да копаме, даже и мангалите от кеча ги нема там. Стоят само 3 лопати, то по соц-време лопати никой не крадеше. Привечер стана ясно, че и днес никой нема да ни земе. Леля вика :
- Нищо, момчета, може да останете тук. Поне още една седмица ще съм сама, а може и повече.
На мене този режим почва да ми писва леко, макар че се поражда и известна спортна злоба. Въпросът кой ще надделее накрая, Леля (по-вероятно) или ние тримата, придобива Хамлетовски измерения. Не е ясно защо никой не ни взима вече втори ден, не е ясно и кога изобщо ще ни вземат. Практически сме блокирани тука, има само служебен телефон, от където може да ти дадат външна линия едва след обстойно обяснение защо ти е и т.н. Не искаме и да киснем Леля, иначе Главчо може да звънне на баща си и да дойде да ни земе с „Пръдливия Ханс”, както викахме на „Вартбург-а” му.
Изкарваме втора безумна вечер с Леля. Ентусиазмът ни е поохладнял, но продължаваме да задоволяваме потребностите на Леля с адекватно на нейното темпо. А тя? Леля сияе, тя е неуморна и призори аз вече нямам съмнение чия ще е безспорната победа.
През следващия ден наблягам основно на пиенето и се скатавам от тежък физически труд. Това не убягва от зоркия поглед на ефрейтора-лавкаджия и с Главчо дружно ме пцуват да не се скатавам, че изнемогвали вече и те! Кво ще правиме, дано най-после дойдат да ни земат, че ще погинеме тука! Към 4 следобед пия бира в кухнята и гледам нашата джипка спира до лопатите в канала. Слиза шоферчето (деба и киртака!) и почва да се оглежда. Станах и отивам при него навън. Чудя се дали да го плъзна към Леля като свежо подкрепление, както така е набрала скорост, ама ми дожаля - тоя е много гърчав, може да гушне босилека. Абе гледам, нема го Дебелия, та питам шоферчето къде е.
- Амии, тооо, такова - почва то. Командиро като дойде в понеделник пита къде е Лавката и Дебелия вика - копае канал. Командиро вика - да одиш да го земеш да ми отвори лавката, ама Дебелия отиде да пие бира и се запи и забрави. Днес шефа пак го пита и тоя хък-мък и като се изясни кво е станало на Командиро му причерне, че ного му се пиеше бира, ама зверски. На Дебелия даде 3 дни арест, а мене прати да докарам Лавката.
- Чакай тука - казвам на шоферчето и отивам да викам другарите.
Разделяме се с Леля като с любимата на изпращане, само дето нема сълзи. Леля е железна! Само каза така, някак простичко и искрено „благодаря ви, момчета!” и ни изпроводи поживо-поздраво. Явно има тренинг с разделите, милата! Тръгваме си с облекчение. Бяхме на крачка от позорната загуба и още по-позорното й признаване. Казвам им за Дебелия, те онемяха.
- Аре стига, бе! - вика Лавката. Не може да е толкова хубаво! Тук сме, защото преди няколко дни пробутахме котка вместо заек на Дебелия и след като се похвали колко му е харесал „заека”, му разкрихме истината. Оня побесня и пцуе яко :
- Всички ще лежите в ареста, деба копеленцата и ще забравя да ви зема поне 3 дни отгоре! - закани се тогава Дебелия. Баси как му се върна тъпкано - старшията в ареста! Срам и мизерия!
По пътя към поделението млатиме шоферчето зад врата, дето си е мълчал 2 дни и пиеме бира в джипката. В поделението ни вижда Командиро и ни вика. Отиваме ние тримата и той ни пита :
- Кво праите, бе копеленца такива, къде се губите 3 дни?
Гледаме земята и мълчим. Отстрани стои ЗКПЧ-то, рови асфалта с крак и се обажда злъчно :
- Копали са канал, шефе, не им ли личи!
Баси колко си прозорлив! Питай Леля!

СБОГОМ, ДАНИЕЛА

Според сенките в стаята вероятно е късен следобед. Събуждам се трудно, макар че съм спал поне 18 часа. Припомням си събитията от вчера. Ще трябва да си прибера колата, но къде я оставих...
Преди два дни трябваше да заминеме на море. През пролетта, по време на един от дългите уикенди, ходихме на Халкидики и много харесахме една къщичка с излаз на морето. Капарирахме я за две седмици през август. Обикновено, аз излизам в отпуска август, а двамата приятели и жените им са със свободни професии и нямат проблеми. Оказа се обаче, че шефа ми има други планове за мене през август, или поне за част от времето, което бях определил за ваканция. Жена ми трудно прие тази новина.
- Не можеш ли да му кажеш на тоя педал, че имаме резервация от пролетта! А и пари сме оставили...
И мене ме яд, още повече че наистина му казах, а той вика „ще те компенсирам финансово, а и работата е само за 2-3 дни.” Да, ама от понеделник, а нашата резервация тече от събота. А бе, много куцо стана, мамка му. Махам за сбогом сконфузено, докато жена ми се качва с малкия във вана на приятелите. Те заминават, аз гледам тъпо след вана, после се качвам горе и пия бира сам. До понеделник нямам работа, а от 10 минути – и семейни ангажименти. Помотах се час-два из къщи, но нещо не ме свърта. Взимам едно лятно сако от гардероба и излизам по дънки и ризка, без да се преобличам. Хващам едно такси до Арт-клуба и преди да слеза ровя из джобовете на сакото за дребни банкноти. Пари не намирам, но вадя някаква салфетка и тъкмо да я хвърля виждам, че нещо пише на нея. Плащам таксито, влизам в „Арта” и докато си чакам малкия бърбън разгръщам салфетката. На нея с ярко червило пише телефонен номер и от долу „Даниела”. А стига бе, това пък от къде се появи? Изведнъж си спомням, че преди 2-3 седмици имахме служебен купон, който продължи в редуциран състав в „Дали”. Там 5-6 девойки празнуваха рожден ден. Една колежка разпозна сред тях своя позната, заговориха се нещо и между другото ме запозна с нея. Разменихме 2-3 думи, симпатична пичка, слаба, висока, дълга кестенява коса и макар че няма и грам цици, ми прозвуча доста секси. След малко идва и мушка една салфетка в ръцете ми, аз се чудя кво да я правя, видях че нещо пише на нея и я прибрах в джоба на сакото. Явно съм забравил да я изхвърля. То как да не забравиш, така се освинихме, че като се прибрах бях забравил и името на жена ми, камо ли тая салфетка.
Трето малко пия, гледам салфетката и изведнъж набирам номера.
- Даниела? - питам колебливо.
- Аз съм, разбира се - чувам в слушалката женски глас с леко „р”.
- Амииии, може би не си спомняш, преди 2-3 седмици се запознахме в „Дали”, каза да ти се обадя някой път...
- Ааа, колегата на Лили! Значи все пак не си я изхвърлил...
- Кво ще кажеш по-късно да пием по едно малко? - сменям темата.
- Става. Можеш ли да ме вземеш от нас?
Дава ми някакъв адрес в „Надежда” и се разбираме за 8 вечерта. Има цял ден до тогава и решавам да се прибера. В 7;55 съм пред блока и й звъня от колата да слиза. Излиза една пичка към 1,80 м, 25-26 годишна, слаба, с дълга коса на кичури, небрежни дънки, късо потниче и некакви сандалки. Стегнат корем, грациозна походка, много ми напомня за момичетата, които тренираха лека атлетика, докато играехме бокс на стадиона. От мене не стана боксьор, но поне се млатехме на воля, а и с някои от момичетата се опознахме от близо. Абе спорта е голема работа, както казваше един приятел.
- Къде отиваме? - вместо здрасти пита Даниела, докато влиза в колата. Никакъв грим, само леко червило. Не че й трябва, но много малко девойки проявяват такава смелост на първа среща и при налична дневна светлина. Няма и дамска чанта, в ръцете се държи кутия „Виктори” и телефона. Странна птица ще да е тази.
- Имаш ли предпочитания къде точно? – отговарям разсеяно.
- Не, стига да не е някоя квартална кръчма.
Половин час по-късно паркирам пред Арта, много го обичам това място. Полупразно е, от бара струи дискретна музичка. Поръчвам два големи бърбъна, паля един „Вилиджър”, подавам и на нея огънче, докато водим небрежен лаф за глупости. От 6 години спрях цигарите, но от време-на време пуша пури, с уискито ми върви.
- Как можеш да пушиш тея гадости – гледа ме през облак дим.
- Ти кво искаш, да козя ли – пробвам да се заяждам.
Кефи ме тая пичка, честно казано. Изобщо не е мой тип, но има толкова сексапил в нея! Опитвам се да опровергая първоначалното си убеждение, че гърдите й са по-плоски от моите, но истината се натрапва. Под потничето се виждат зърна и почти нищо друго. Сутиен нема, ама за какво ли й е. Искам да протегна ръка и да я пипна. Вместо това, поръчвам нови големи и си говорим глупости.
- Спортуваш ли нещо? – питам през облаците дим над масата.
- Да, пия и пуша като за световното – хили се тя. Преди тренирах лека атлетика. Преди 2 години не пушех изобщо...
- Какво счупи?
- Глезен. И с това приключих със спорта.
- Поне секс правиш, нали? – дразня я аз.
- Мммдааа – навежда се към мене, така че свободно хвърлям поглед към циците й, по-точно към липсата им, мамка му, въпреки това е много секси! - Знаеш ли, аз съм лесбийка.
Зяпам в нея тъпо и с мъка подтискам клишета от сорта „тогава кво правиш тука”, „аз да ти приличам на пичка” и т.н. Улавям, че тя следи с интерес реакцията ми, пуши и духа дима към мене.
- Добре де и какво от това?
- Със Соня сме заедно малко повече от 2 години. Тренирахме заедно със сестра й. Като си счупих крака останах изведнъж съвсем сама, а тя беше толкова загрижена за мене, постоянно идваше при мене и ми помагаше. Беше толкова мила...
- Що, сега не е ли вече мила? – питам така от немай къде.
- Даже повече от преди. Само че взе да ми писва от жени.
Слушам разсеяно нейния разказ за съвместния й живот със Соня, колко се обичали, колко се ревнували и т.н. и не мога да повярвам в къв тъп сценарий се набутах. По едно време тя се сеща за мене :
- Оная вечер празнувахме нейния рожден ден в „Дали”. Сега разбираш ли защо беше тая конспирация?
- Не – честно отговарям аз.
- Ами, не помня от кога не съм била с мъж. Докато тренирах, все ни ограничаваха, после дойде Соня и съвсем забравих...
За пореден път тази вечер зяпам тъпо и се чудя кво да кажа.
- Наздраве – като нямам кво да кажа и това става. И аз съм женен.
Продължаваме да се наливаме, говорим си глупости, а в очите й виждам все повече пламък. Нощта едва започва, решавам да се насладя на флирта. Вече е ясно на къде отиват нещата, по-интересно е как ще се случат. Плащам сметката, взимаме едно такси и влизаме в „Суинга”. Свирят Jam – Born to be wild. Много ме кефи това парче, групата също. Пием текила, после танцуваме, после пак текили и блус. Ръката ми търси и намира под потничето малка гърда с голямо зърно и, противно на очакванията ми добивам мощна ерекция. Тя се притиска в мене с все сила и става ясно, че трябва да се махаме от тука веднага, щото не се издържа вече. Жалко, щото Jam много ме кефят, ама тук напрежението е достигнало пределна точка. Вече не говориме, не се докосваме, само се гледаме като състезатели преди старта. Ей, това спорта е голяма работа и преди съм го казвал!
Таксито спира пред „Парк-хотела”, плащам му двойно заради късото разстояние, както се разбрахме, стигаме до рецепцията, правиме некаква регистрация с измислени имена и аре в една стая на 7-мия етаж. От вратата става ясно, че търпението и на двама ни се е изчерпало до краен предел. Баси как ме кефи тая пичка! Има неща, които не бих направил за всяка жена, но за Даниела това не важи. За щастие, има пълна взаимност, щото и тя дава всичко от себе си, за да стане това едно незабравимо ебане. В такива моменти губиш представа за времето, то някак се разтяга и има един период на безвремие. Вече не броя колко пъти тя свърши, огромното количество алкохол все още ме възпира, но накрая природата си казва думата и финиширам мощно в нея, без изобщо да се замисля. Лежиме един до друг незнайно колко дълго. После пушиме, душ и пак отново. За момент силите ме напускат, но желанието ме тласка все напред и напред. Направо ме побърква тая кльощава лесбийка! Иде ми да я убия от секс, мамкайдеба! За добро или лошо, такъв филм до сега няма – жена умряла от секс не е регистрирана.
Вече съм напълно трезвен. Лежа във ваната и пия бира. Влиза Даниела гола, висока, слаба, мускулите на корема и краката й изпъкват, косата се спуска над лицето й.
- Искаш ли свирка? – и без да дочака отговора ми се навежда надолу. Искааааамммм, дааааа! И пак отново!
Изнасяме се от „Парк-хотела” към 8 сутринта, свежа лятна утрин, бащи с децата си отиват да карат колело в парка, лелки разхождат кучета, а ние примигваме на слънчевите лъчи.
- Аре да пиеме бира с шкембе – предлагам аз.
- Бира с шкембе в събота сутрин?! Има една много смотана кръчма в „Младост”, ама правят страхотно шкембе, точно като за събота сутрин! Баща ми живее наблизо.
Казах ли вече колко много ме кефи тая кльощава лезба? Пиеме бира в едно смотано кръчме в „Младост” в събота сутринта. По едно време идва бащата на Даниела, пиеме заедно бира и като гледа, че пуша пура ме пита някак небрежно :
- Ще се ожениш ли за нея?
- Не. Аз вече съм женен. Освен това, тя също е женена – отвръщам нагло аз. Даниела се хили, мене също ме избива на смях.
- Отивам на работа. Да не си посмяла да се качвате горе! – баща й е нещо гневен, струва ми се. Заминава на работа или където там отива, а ние си допиваме бирата и право горе.
- Какво ти се слуша? Баща ми има страхотна колекция хард и хеви.
- Turbo Lover на Judas. Пусни я да се върти само тя.
Пиеме водка от бутилката и се чукаме на пода като за последно. Слънцето ми блести в очите, вече изнемогвам, но мобилизирам и последните си сили за заключителната част. После лежа в несвяст, а Даниела се навежда над мене и казва с усмивка :
- Чудя се, защо казват, че мъжете са силния пол. Не носите нито на пиене, нито на секс!
Слизам от таксито пред дома ми сам. По навик бъркам в джоба на сакото и вместо пари вадя една салфетка, върху която пише нещо с червило. Не го чета, смачквам салфетката и аре в кофата до нас.
Сбогом, Даниела.